Нарушената походка е една от най-честите последици след инсулт. Човек може да започне да ходи по-бавно, да влачи единия крак, да прави неравномерни крачки или да изпитва затруднения при завиване и преминаване през неравни повърхности. При по-тежки случаи самостоятелното ходене временно може да бъде невъзможно.
Причината невинаги е само мускулната слабост. Ходенето изисква едновременно работа на множество мускули, запазено равновесие, координация, чувствителност и способност на мозъка да контролира последователността на движенията. Инсултът може да наруши един или няколко от тези механизми и затова походката при всеки пациент изглежда различно.
Често едната страна на тялото е по-слабо засегната от другата. Човекът започва да прехвърля по-голяма част от тежестта си върху здравия крак и несъзнателно да избягва натоварването на засегнатия. Това може да доведе до асиметрична походка, при която крачката с единия крак е по-къса, а движението на другия се извършва по различен начин.
При някои пациенти се появява т.нар. падащо стъпало. Те изпитват затруднение да повдигнат предната част на стъпалото и пръстите при крачка. В резултат кракът може да се влачи по пода, а човекът да повдига коляното по-високо или да извежда крака встрани, за да не се спъне.
Спастичността е друг фактор, който може значително да промени походката. Повишеният мускулен тонус ограничава свободата на движение и може да затрудни сгъването на коляното или нормалното движение в глезена. Така човекът започва да използва компенсаторни движения, които му позволяват да върви, но правят походката по-неефективна и уморителна.
Затова физиотерапията след инсулт не се състои просто в упражнения за укрепване на краката. Преди да се изгради подходяща програма, трябва да се установи защо точно походката е нарушена.
Оценяват се мускулната сила, балансът, ставната подвижност, чувствителността, координацията, мускулният тонус и начинът, по който човекът пренася тежестта между двата крака. Наблюдава се и самото ходене – как пациентът поставя стъпалото, колко дълги са крачките, как движи коляното и таза и дали използва компенсаторни движения.
При възстановяване след инсулт една от важните задачи е постепенното връщане на засегнатата страна в нормалните ежедневни движения. Ако човек постоянно избягва да натоварва по-слабия крак, този модел може да се затвърди и да продължи дори когато двигателните възможности постепенно се подобряват.
Затова част от физиотерапията може да включва контролирано пренасяне на тежестта от единия към другия крак. В началото това може да се извършва с подходяща опора и помощ. Постепенно задачите се усложняват според възможностите на пациента.
Работи се и върху самото изправяне. Преминаването от седеж към стоеж е важна функционална задача, която изисква сила, баланс и правилно разпределение на тежестта. Ако пациентът използва почти изцяло здравия крак, физиотерапевтичната работа може постепенно да насърчи по-симетрично участие на двете страни.
След като стоежът стане достатъчно стабилен, се преминава към различни елементи на ходенето. Това може да включва започване и спиране, промяна на посоката, контрол върху дължината на крачката и преминаване през различни повърхности.
Равновесието е особено важно. След инсулт човек може да има достатъчно сила да направи крачка, но да се чувства несигурен и да се страхува от падане. Страхът постепенно може да доведе до ограничаване на активността, което от своя страна намалява физическата форма.
Затова упражненията за баланс се адаптират към конкретните възможности. Целта е постепенно да се подобри контролът върху тялото, без пациентът да бъде поставян в ненужно рискови ситуации.
Повторението има съществена роля в този процес. Мозъкът притежава способност да се адаптира след увреждане чрез процеси на невропластичност. Многократното практикуване на правилно изпълнени функционални движения подпомага нервната система постепенно да организира двигателния контрол по-ефективно.
Важно е обаче повторенията да бъдат качествени. Ако човек прави стотици крачки с изразен неправилен двигателен модел, той може просто да затвърждава компенсаторното движение. Затова в определени етапи по-малко на брой, но контролирани движения могат да бъдат по-полезни.
При необходимост могат да бъдат използвани бастун, проходилка, ортеза или друго помощно средство. Това не означава, че възстановяването е неуспешно. Правилно подбраното средство може да намали риска от падане и да позволи на пациента да бъде по-активен, докато двигателният контрол продължава да се подобрява.
С напредването на възстановяването задачите трябва постепенно да се доближават до реалното ежедневие. Човек трябва не само да може да върви по права линия в контролирана среда, но и да завива, да преминава през врати, да заобикаля препятствия и при възможност да се справя със стълби и различни настилки.
Колко добре ще се възстанови походката зависи от множество фактори – тежестта и мястото на мозъчното увреждане, общото здравословно състояние, степента на двигателните нарушения и индивидуалния потенциал за възстановяване. Поради това няма универсална програма и еднакъв срок за всички пациенти.
Физиотерапията има за цел не просто човекът отново да започне да прави крачки, а ходенето постепенно да стане по-безопасно, контролирано и функционално. Дори когато походката не може да бъде напълно възстановена до състоянието отпреди инсулта, подобряването на баланса, контрола и ефективността на движенията може значително да увеличи самостоятелността в ежедневието.
